When you can see the future, you think you’re capable of changing it. But you’re just a witness to coming moments, unable to help, even if you wanted to and maybe you don’t.
Sometimes you think you’re supposed to learn something, about patience or distance, but in the end it’s all about discipline. Seeing things you don’t always want to and just moving on. After a while things become easier. Your dream keeps your mind from wandering. You begin to accept things as they are. Every man has his destiny. You can’t escape it, even if you can see it coming.
I can also say that… the routine keeps your mind from wondering.
Sometimes the things we can’t change…
end up changing us.”
Да не очакваш някой да те прави или направи по-несамотен.
По принцип според мен е грешка да се живее с очаквания, особено твърде големи. Така предварително се обричаш на разочарования, защото за колко случаи в живота си можеш да се сетиш, когато очакванията ти са се оказали точни? По-скоро малко, отколкото много. Понякога очакванията ти могат да се окажат и надминати, да ти се случи нещо много хубаво, но заслугата за това не произтича от твоите очаквания… по-скоро от това какво ти проектираш върху света и хората около теб.
Животът като едно пътуване…
Всеки го прави както го чувства, върви го както го може, колкото и другите да ни налагат някакво поведение чрез изискванията или очакванията си. Всеки го живее и пречупва през собствена и абсолютно индивидуална призма. Така че да обвиняваме света около нас, че сме самотни или нещастливи… Е, няма как вината да е всичко и всички останали, но никак в нас.
Така че трябва да се научиш да си си достатъчен. А това дали ще станеш достатъчен и за още някой е въпрос на карма.
Иначе си необходим и при това на много хора. Звучи хубаво, но не винаги. Защото ти си необходим на другите не само по добри причини, като обич, желание, привързаност или грижа. Ти си необходим на другите и като обект на негативи – завист, обвинения, вини, съжаления. Някой да живее собствените си негативи правейки го чрез теб. И с това ти си вече небходим на неговото его. Така че всеки е със сигурност необходим по рождение. Но не със сигурност – достатъчен да осмисли живота на още някой по хубавия начин. Това последното по никакъв начин не е правило да се случи. По-скоро рядкост.
Затова като се научиш да си бъдеш достатъчен и света става по-лесно място за живеене. А това осъзнаване ти дава особен вид свобода. Дори понякога освобождава енергия в самия теб, която до вчера си губил в жалване пред другите и пред себе си. Пък току-виж и смисъл на житейското пътуване си намерил.
Имам да вървя още път или поне така си мисля.
Та имам възможността да проверявам горенаписаното живеейки…
* Слушайки това и повлияна от музиката, часа и един приятел.
Седя в тъмното слушайки музика и плача без особена причина…
За нищо конкретно. За себе си може би. За тази част от мен, която мълчи. Тази дето е скрита за другите, а не приказливата и усмихнатата (напоследък сякаш по-рядко). Улавям се в липса на усмивка все по-често, което е жалко и за мен не съвсем естествено.
Трябва нещо да се случи. Но очевидно няма да го случа аз.
Бих, ако знаех. Но аз не знам какво, не знам кого, не знам кога, къде? Знам само защо? Защото трябва нещо да се случи.
Реалността изглежда досадна като прочетена книга от онези дето не искаш да ги отвориш никога повече. Голяма част от хората също. Не искам да ги чета, но не искам и да ме четат. Не се е намерил верният читател на моята книга.
Застой на чувства, застой на емоции, застой на вдъхновение.
Дребни детайли, различни от досадното ежедневие ме изваждат от застоя за миг. Нетраен миг на духовна радост, който си причинявам сама. Защото трябва да оцелея някак.
Трябва да се оцелява. Но само физически да оцелявам никога не ми е стигало нито сега, нито някога преди. Уморявам се понякога да съм силна. И се скривам в най-често в музика, друг път във филм или в някоя самотна разходка.
И друг път съм седяла така в тъмното. Бях на кръстопът, сега не съм. Нито съжалявам за тогава, нито знам какво да променя сега. Нещо трябва да се случи, но не мога да го случа аз.
Вгледах се в лицето на Кърт Кобейн и видях самота. Толкова му личи колко е сам. Не точно самотен. А самотата на всекиго личи ясно като се вгледаш в очите му и като се вгледаш по оня по-особен начин на виждане, през фасадата. Което между впрочем не всеки явно го умее. Ако повече хора го правеха, може би щеше да има по-малко самотни души.
Доста тъжно ми става понякога като си задам въпроса, защо почти всеки трябва да си отива толкова сам, колкото се е родил? Не че намирам отговор… но май не го и търся. И да го намеря дали ще направя себе си или някой друг по-малко самотен? Едва ли. Самотата е въпрос ДОРИ на личен избор. Единствен избор понякога.
Та за Кърт Кобейн, който провокира тези мoи мисли…
Казват, че водолеите по принцип носели на такава кондиция. Самотна кондиция. В комбинация с дрога, вероятно довела до края, за който всички знаем.
Но не само водолеите носят на това. Зодията в случая няма значение.
Аз самата, както се оказа също нося на самота. При това много. И при това с неособено усилие. От друга страна съвсем осъзнато и без дрога, в истинския смисъл на думата.
Но аз си имам моята дрога и тя се нарича работа. Всички, които са около мен знаят това. Но вероятно никой не осъзнава, че това всъщност е моят начин да поддържам кондицията на живост и относителна нормалност, колкото и това да ме побърква от бързане. А и защо ли някой друг трябва да го осъзнава това вместо мен? Не се налага.
Горните мисли не изглеждат много подходяща тема за сряда сутрин. Но питат ли като идват?
Всъщност времето е винаги подходящо за това да поговориш със себе си. Въпросът е да се случва. Инак самозаглушители всеки намира.
*** Четейки написаното си мисля, че ми прилича на нещо като само-психотерапия.
И може би беше точно това.
…
He wonders if you’re sleeping with your new found faith
Could anybody love him
Or is it just a crazy dream
And if I show you my dark side
Will you still hold me tonight
And if I open my heart to you
And show you my weak side
What would you do?….
I like those very early morning hours especially after I’m just awoke.
In the middle of time between late night and early dawn
Fresh summer night after warm summer rain
Fresh smell of wet pavement and mown grass
Soft embracing music
Cool soothing dawn
I am addicted to this complete sensation.
Probably addicted to such kind of soothung loneliness…
Contemptible people… so many and so arrogant. People with no dignity and true self esteem. In the end, people with no self respect that leads them to painful greed for attention and then to despotism. Such people don’t wish to mirror themselves in others thus to get their true image. They rather try to manipulate others and build their own image for anybody else’s humiliation. It is hard to respect that either to excuse it.
If I try to analyze the simple fact, it is more likely a spiritual or mental weakness caused by a deep inner fear that you do not know real yourself and you are not so high as you pretend. Such people usually look like a triangle which tries to fit in a square hole so that it clanks loudly. Sometimes, very loudly…
I suspect that they crave for help but don’t realize it at all or do not wish to do so. Unfortunately you can not help anybody against his own will and you shouldn’t, especially if such person does not ascertain that something should be changed. Blindness is given to everyone and it is up to you to reveal your own delusions day by day. Yet it is not always a pleasant experience but gives you strength and (I hope) it brings a kind of inward comfort.
