Трябва нещо да се случи
* Слушайки това и повлияна от музиката, часа и един приятел.
Седя в тъмното слушайки музика и плача без особена причина…
За нищо конкретно. За себе си може би. За тази част от мен, която мълчи. Тази дето е скрита за другите, а не приказливата и усмихнатата (напоследък сякаш по-рядко). Улавям се в липса на усмивка все по-често, което е жалко и за мен не съвсем естествено.
Трябва нещо да се случи. Но очевидно няма да го случа аз.
Бих, ако знаех. Но аз не знам какво, не знам кого, не знам кога, къде? Знам само защо? Защото трябва нещо да се случи.
Реалността изглежда досадна като прочетена книга от онези дето не искаш да ги отвориш никога повече. Голяма част от хората също. Не искам да ги чета, но не искам и да ме четат. Не се е намерил верният читател на моята книга.

Застой на чувства, застой на емоции, застой на вдъхновение.
Дребни детайли, различни от досадното ежедневие ме изваждат от застоя за миг. Нетраен миг на духовна радост, който си причинявам сама. Защото трябва да оцелея някак.
Трябва да се оцелява. Но само физически да оцелявам никога не ми е стигало нито сега, нито някога преди. Уморявам се понякога да съм силна. И се скривам в най-често в музика, друг път във филм или в някоя самотна разходка.
И друг път съм седяла така в тъмното. Бях на кръстопът, сега не съм. Нито съжалявам за тогава, нито знам какво да променя сега. Нещо трябва да се случи, но не мога да го случа аз.





