Да не очакваш някой да те прави или направи по-несамотен.
По принцип според мен е грешка да се живее с очаквания, особено твърде големи. Така предварително се обричаш на разочарования, защото за колко случаи в живота си можеш да се сетиш, когато очакванията ти са се оказали точни? По-скоро малко, отколкото много. Понякога очакванията ти могат да се окажат и надминати, да ти се случи нещо много хубаво, но заслугата за това не произтича от твоите очаквания… по-скоро от това какво ти проектираш върху света и хората около теб.

Животът като едно пътуване…
Всеки го прави както го чувства, върви го както го може, колкото и другите да ни налагат някакво поведение чрез изискванията или очакванията си. Всеки го живее и пречупва през собствена и абсолютно индивидуална призма. Така че да обвиняваме света около нас, че сме самотни или нещастливи… Е, няма как вината да е всичко и всички останали, но никак в нас.

Така че трябва да се научиш да си си достатъчен. А това дали ще станеш достатъчен и за още някой е въпрос на карма.
Иначе си необходим и при това на много хора. Звучи хубаво, но не винаги. Защото ти си необходим на другите не само по добри причини, като обич, желание, привързаност или грижа. Ти си необходим на другите и като обект на негативи – завист, обвинения, вини, съжаления. Някой да живее собствените си негативи правейки го чрез теб. И с това ти си вече небходим на неговото его. Така че всеки е със сигурност необходим по рождение. Но не със сигурност – достатъчен да осмисли живота на още някой по хубавия начин. Това последното по никакъв начин не е правило да се случи. По-скоро рядкост.

Затова като се научиш да си бъдеш достатъчен и света става по-лесно място за живеене. А това осъзнаване ти дава особен вид свобода. Дори понякога освобождава енергия в самия теб, която до вчера си губил в жалване пред другите и пред себе си. Пък току-виж и смисъл на житейското пътуване си намерил.
Имам да вървя още път или поне така си мисля.
Та имам възможността да проверявам горенаписаното живеейки…