When you can see the future, you think you’re capable of changing it. But you’re just a witness to coming moments, unable to help, even if you wanted to and maybe you don’t.
Sometimes you think you’re supposed to learn something, about patience or distance, but in the end it’s all about discipline. Seeing things you don’t always want to and just moving on. After a while things become easier. Your dream keeps your mind from wandering. You begin to accept things as they are. Every man has his destiny. You can’t escape it, even if you can see it coming.
I can also say that… the routine keeps your mind from wondering.
Sometimes the things we can’t change…
end up changing us.”
Да не очакваш някой да те прави или направи по-несамотен.
По принцип според мен е грешка да се живее с очаквания, особено твърде големи. Така предварително се обричаш на разочарования, защото за колко случаи в живота си можеш да се сетиш, когато очакванията ти са се оказали точни? По-скоро малко, отколкото много. Понякога очакванията ти могат да се окажат и надминати, да ти се случи нещо много хубаво, но заслугата за това не произтича от твоите очаквания… по-скоро от това какво ти проектираш върху света и хората около теб.
Животът като едно пътуване…
Всеки го прави както го чувства, върви го както го може, колкото и другите да ни налагат някакво поведение чрез изискванията или очакванията си. Всеки го живее и пречупва през собствена и абсолютно индивидуална призма. Така че да обвиняваме света около нас, че сме самотни или нещастливи… Е, няма как вината да е всичко и всички останали, но никак в нас.
Така че трябва да се научиш да си си достатъчен. А това дали ще станеш достатъчен и за още някой е въпрос на карма.
Иначе си необходим и при това на много хора. Звучи хубаво, но не винаги. Защото ти си необходим на другите не само по добри причини, като обич, желание, привързаност или грижа. Ти си необходим на другите и като обект на негативи – завист, обвинения, вини, съжаления. Някой да живее собствените си негативи правейки го чрез теб. И с това ти си вече небходим на неговото его. Така че всеки е със сигурност необходим по рождение. Но не със сигурност – достатъчен да осмисли живота на още някой по хубавия начин. Това последното по никакъв начин не е правило да се случи. По-скоро рядкост.
Затова като се научиш да си бъдеш достатъчен и света става по-лесно място за живеене. А това осъзнаване ти дава особен вид свобода. Дори понякога освобождава енергия в самия теб, която до вчера си губил в жалване пред другите и пред себе си. Пък току-виж и смисъл на житейското пътуване си намерил.
Имам да вървя още път или поне така си мисля.
Та имам възможността да проверявам горенаписаното живеейки…
* Слушайки това и повлияна от музиката, часа и един приятел.
Седя в тъмното слушайки музика и плача без особена причина…
За нищо конкретно. За себе си може би. За тази част от мен, която мълчи. Тази дето е скрита за другите, а не приказливата и усмихнатата (напоследък сякаш по-рядко). Улавям се в липса на усмивка все по-често, което е жалко и за мен не съвсем естествено.
Трябва нещо да се случи. Но очевидно няма да го случа аз.
Бих, ако знаех. Но аз не знам какво, не знам кого, не знам кога, къде? Знам само защо? Защото трябва нещо да се случи.
Реалността изглежда досадна като прочетена книга от онези дето не искаш да ги отвориш никога повече. Голяма част от хората също. Не искам да ги чета, но не искам и да ме четат. Не се е намерил верният читател на моята книга.
Застой на чувства, застой на емоции, застой на вдъхновение.
Дребни детайли, различни от досадното ежедневие ме изваждат от застоя за миг. Нетраен миг на духовна радост, който си причинявам сама. Защото трябва да оцелея някак.
Трябва да се оцелява. Но само физически да оцелявам никога не ми е стигало нито сега, нито някога преди. Уморявам се понякога да съм силна. И се скривам в най-често в музика, друг път във филм или в някоя самотна разходка.
И друг път съм седяла така в тъмното. Бях на кръстопът, сега не съм. Нито съжалявам за тогава, нито знам какво да променя сега. Нещо трябва да се случи, но не мога да го случа аз.
Опитах новата (работна) година да ми започне красиво и то по детски красиво. Мисля, че успях и то ненарочно. От два дни та на третата сутрин догледах трилогията за Властелина. За пореден път наистина, но всеки път детето в мен се радва на приключението, а порастналото – на мъдростта на историята. Та така започна работната седмица.
Но и старата година завърши не зле. Изтощена от работа, шум и ежедневие се поразболях по празниците. И добре, че стана така та да си почина. Остави ме на спокойствие целия свят. Очевидно всяко зло е за добро. Наспах се за цялата предна година, в която открадвах средно по 4-5 часа за сън на денонощие. Надпреварата със себе си е най-изтощаващото занятие. Едва ли някога ще се настигна, но и едва ли ще спра. Луд не омалява.
В добавка към доброто начало на деня 4-ти януари, направих и обедна разходка из парка, с фотоапарат в ръце. Част от резултата може да се види тук. А усещането ми докато снимах иделно се вписваше в тази песен…
Вгледах се в лицето на Кърт Кобейн и видях самота. Толкова му личи колко е сам. Не точно самотен. А самотата на всекиго личи ясно като се вгледаш в очите му и като се вгледаш по оня по-особен начин на виждане, през фасадата. Което между впрочем не всеки явно го умее. Ако повече хора го правеха, може би щеше да има по-малко самотни души.
Доста тъжно ми става понякога като си задам въпроса, защо почти всеки трябва да си отива толкова сам, колкото се е родил? Не че намирам отговор… но май не го и търся. И да го намеря дали ще направя себе си или някой друг по-малко самотен? Едва ли. Самотата е въпрос ДОРИ на личен избор. Единствен избор понякога.
Та за Кърт Кобейн, който провокира тези мoи мисли…
Казват, че водолеите по принцип носели на такава кондиция. Самотна кондиция. В комбинация с дрога, вероятно довела до края, за който всички знаем.
Но не само водолеите носят на това. Зодията в случая няма значение.
Аз самата, както се оказа също нося на самота. При това много. И при това с неособено усилие. От друга страна съвсем осъзнато и без дрога, в истинския смисъл на думата.
Но аз си имам моята дрога и тя се нарича работа. Всички, които са около мен знаят това. Но вероятно никой не осъзнава, че това всъщност е моят начин да поддържам кондицията на живост и относителна нормалност, колкото и това да ме побърква от бързане. А и защо ли някой друг трябва да го осъзнава това вместо мен? Не се налага.
Горните мисли не изглеждат много подходяща тема за сряда сутрин. Но питат ли като идват?
Всъщност времето е винаги подходящо за това да поговориш със себе си. Въпросът е да се случва. Инак самозаглушители всеки намира.
*** Четейки написаното си мисля, че ми прилича на нещо като само-психотерапия.
И може би беше точно това.
One heart and one eye are still alive….
A heart which beats stronger the more life leaves the body.
An eye which is still looking at the present world and an eye already closed for it and maybe looking at another world – beyound…
Living between these two „worlds”… we don’t know how does it feel until meeting the Death.
It is quite similar to the duality we live all our life – that tangible reality which our senses can touch and feel and the spiritual one where we live in our souls. The first one seems so fleeting even material one. All the realities that we accept for granted and which many people value more. Second one is so fragile and intangible but it is the only defining how we feel deep inside – happy, sad, moody, exciting or crying. So many nuances deep inside. Consciously or not, one day we realise, it is the only worth to live for and share with.
What the life is?… a lifetime journey to the end which brings ups and downs. I think the important one is what taste it will leave in the end of the road – sweet or bitter. As a matter, life is just a period of time. What will happen in between Birth and Death, is the most important thing. The road we go by, the way we do it and the burden or wisdom we gather day by day…
Who knows where the truth is?
We look for it all our life and many times we do it wrong. There is so much pain…. a physical one which finally ends one or another way; emotional one which is so easy to cause or heal with a word or smile; and the soul pain which can last forever and which probably we take with us beyound….
I don’t know how it feels on the edge of life. If and when I find answer, I will be alone beyound as I was on that day when I came to this world. However, in between both these points it would be happy chance to meet a soul mate and share your life journey with that person.
